Основна идея
„Безкрайна визия“ не трупа безкрайни ефекти, а разхлабва границите на познатото възприятие. Буквата може да стане предмет, а кубът — партньор.
Илюзията работи чрез тихо споразумение с публиката. Всички знаят, че предметът няма истинска тежест, но точният синхрон на танцьора временно я прави правдоподобна.
Всекидневните знаци се освобождават от обичайната си функция. Типографията вече не е само информация, а геометрията — само структура; и двете се превръщат в материал за изпълнение.
Ограниченията на реалното тяло правят виртуалното пространство убедително. Когато ръката трябва прецизно да достигне, спре и понесе, екранът изглежда по-свободен, а не по-малко реален.
Накрая творбата приканва зрителя да остане любопитен. Погледът става „безкраен“ винаги когато отложим очевидния отговор и отново попитаме в какво може да се превърне един образ.
